Не са ли ни много 50 университета и 319 болници?
Тома Биков, " "
Проблемите, свързани с бюджета, са добър мотив да се отвори диалог за структурни промени в икономическите и публичните връзки. Част от тези промени биха могли да се случат през бюджетната политика, само че друга немалка част надвишават сферата на обществените финанси и изискват преразглеждане на цялостната роля на страната в стопанската система.
През последните близо 30 години българската стопанска система се развива в относително възходяща посока и това се дължи на първо място на качествата на частния бизнес. Последната структурна смяна на българското общество протече в интервала 1997–2005 година, като в мандата на държавното управление на Иван Костов тя беше извънредно интензивна и бърза. Интензивността и бързината травмираха българите в дълбочина, като опитите за промени след този интервал имаха по-скоро козметичен темперамент.
Пълното болшинство на „ Прогресивна България “ дава опция за ново структурно реформиране на публичните връзки или най-малкото на адаптирането на страната към тях. През последните 5 години поради политическата рецесия страната изостана трагично по отношение на частния бизнес, новите софтуерни връзки и развиването на стопанската система. Въпреки политическата рецесия стопанската система продължи да се развива и да бележи напредък. Последното демонстрира, че българската стопанска система към този момент не дължи съществуването си на страната и е в положение да се самовъзпроизвежда и да действа без значение от политическите процеси. Не по този начин обаче стои въпросът с държавната част на стопанската система, която, с някои дребни изключения, изостава трагично от сегашното и наподобява като камък, който е вързан за шията на данъкоплатците. Към държавната стопанска система с изключение на дребното неприватизирани държавни предприятия би трябвало да прибавим и браншове като опазването на здравето (болниците са търговски сдружения, което ги прави стопански субекти), пенсионната система (тя се устоя единствено на половина от импортираните осигуровки, а останалата част от парите идва от данъци), висшето обучение (в България има над 50 висши образователни заведения, които развиват по-скоро икономическа, в сравнение с просветителна дейност), хиляди държавни парцели с отпаднала нужда и стратегически предприятия като БДЖ и „ Български пощи “, които обичайно действат на загуба.
Когато се приказва за структурни промени, значи да се промени отношението на страната към избрани действия и сфери и да се преразгледат изцяло целите пред държавната политика. Въпросът има ли нужда България от над 50 университета е изцяло обоснован и би трябвало да получи своя отговор. Това е стратегически въпрос, тъй като във висшето обучение задачите и средствата са разменили местата си – към този момент не е цел да се получи положително обучение, а е цел да се получи тапия и да се заплащат такси, като образоването е единствено средство към тази цел. Зная, че даже самото задаване на този въпрос би могло да докара до напрежения, само че всяка структурна смяна е придружена от напрежение и заплащане на политическа цена. Подобен въпрос би могъл да бъде заложен и във връзка с опазването на здравето, което действа на търговски принцип, само че в голямата част от случаите парите идват от страната. Включително и за голяма част от частните лечебни заведения. Въпросът би трябвало ли в България да има 319 лечебни заведения, голямата част от които са финансирани с обществени средства, също е обоснован и е належащо най-малко да бъде заложен. Не е ли разумно в по-малките общини да има съвременна поликлиника, а по-тежките случаи да се поемат от по-мащабни лечебни заведения в огромните градове? Убеден съм, че голяма част от пациентите биха избрали да се лекуват в болница в огромен регионален град, в сравнение с в болница в дребна община. Част от дребните лечебни заведения нито имат задоволително медицински личен състав, нито могат да дават цялостна и способена грижа и това не е загадка от години.
И в случай че висшето обучение и опазването на здравето са чувствителни тематики, които реагират още при задаването на комплицирани въпроси, то във връзка с държавните предприятия и парцелите с отпаднала нужда би трябвало да се премине непосредствено към дейности. Трябва да уточним, че държавните предприятия не са на народа, а на страната. Казвам това, тъй като в българското общество държавно и национално към момента се възприемат като нещо идентично. Държавното дружество се ръководи от назначени от страната мениджъри. Ако едно държавно дружество е на загуба, то тя става национална, в случай че е на облага, то тя или се дава на министъра да я разпредели по свое убеждение, или се усвоява от държавните мениджъри под формата на бонуси. Често държавни предприятия, които са остатъци от социализма, съществуват единствено поради своите управителни препоръки и бордове на шефовете. Затова би било добре да се показа лист на държавните предприятия дружно с техните салда, с цел да се реши кои би трябвало да продължат да действат като държавни, кои да бъдат приватизирани и кои да бъдат премахнати. Това през днешния ден е надалеч по-лесно, в сравнение с през 1997 година, когато голяма част от стопанската система беше държавна.
В този подтекст би трябвало да се продължи и стартираният от държавното управление на Росен Желязков обзор на държавните парцели с отпаднала нужда, които като всяка неефективна активност само тежат на обществените финанси.
Цялостният проблем с успеваемостта на обществените финанси идва от голямата разконцентрираност на страната. Вместо да имаме малко и добре финансирани структури, ние разполагаме с голям брой недофинансирани държавни структури, които кретат след времето и не могат да го догонят. Въпросът за какво имаме 265 общини, които с някои дребни изключения са недофинансирани, също е обоснован. Всяка от тези общини има действия и услуги, които се правят по-скоро официално. Те биха били надалеч по-ефективни, в случай че се оферират на повече хора от по-малко общини, а с това и да получат по-добро финансиране. Какво може да направи една община от 3000 души, която е редовно недофинансирана, с изключение на да дава заплати на дребната си администрация и на общинските си съветници? Този въпрос също би трябвало да получи съответен отговор от държавната власт.
Със сигурност могат да бъдат заложени още доста въпроси, които засягат износената конструкция на българската държавност. Въпросът е да се получат и отговори, каквито болшинството на „ Прогресивна България “ освен би трябвало, само че е и длъжно да даде. Не тъй като е на „ Прогресивна България “, а тъй като е болшинство с мандат за структурни промени. Ако шансът развиването на публичните връзки, които са изпреварили държавната политика, да бъде съответно осмислено в границите на този парламентарен мандат бъде пропуснат, то българската държавност по-скоро рано, в сравнение с късно ще преживее същински провал. И този провал ще бъде изцяло предстоящ, по този начин както беше предстоящ крахът през 1997 година.
Проблемите, свързани с бюджета, са добър мотив да се отвори диалог за структурни промени в икономическите и публичните връзки. Част от тези промени биха могли да се случат през бюджетната политика, само че друга немалка част надвишават сферата на обществените финанси и изискват преразглеждане на цялостната роля на страната в стопанската система.
През последните близо 30 години българската стопанска система се развива в относително възходяща посока и това се дължи на първо място на качествата на частния бизнес. Последната структурна смяна на българското общество протече в интервала 1997–2005 година, като в мандата на държавното управление на Иван Костов тя беше извънредно интензивна и бърза. Интензивността и бързината травмираха българите в дълбочина, като опитите за промени след този интервал имаха по-скоро козметичен темперамент.
Пълното болшинство на „ Прогресивна България “ дава опция за ново структурно реформиране на публичните връзки или най-малкото на адаптирането на страната към тях. През последните 5 години поради политическата рецесия страната изостана трагично по отношение на частния бизнес, новите софтуерни връзки и развиването на стопанската система. Въпреки политическата рецесия стопанската система продължи да се развива и да бележи напредък. Последното демонстрира, че българската стопанска система към този момент не дължи съществуването си на страната и е в положение да се самовъзпроизвежда и да действа без значение от политическите процеси. Не по този начин обаче стои въпросът с държавната част на стопанската система, която, с някои дребни изключения, изостава трагично от сегашното и наподобява като камък, който е вързан за шията на данъкоплатците. Към държавната стопанска система с изключение на дребното неприватизирани държавни предприятия би трябвало да прибавим и браншове като опазването на здравето (болниците са търговски сдружения, което ги прави стопански субекти), пенсионната система (тя се устоя единствено на половина от импортираните осигуровки, а останалата част от парите идва от данъци), висшето обучение (в България има над 50 висши образователни заведения, които развиват по-скоро икономическа, в сравнение с просветителна дейност), хиляди държавни парцели с отпаднала нужда и стратегически предприятия като БДЖ и „ Български пощи “, които обичайно действат на загуба.
Когато се приказва за структурни промени, значи да се промени отношението на страната към избрани действия и сфери и да се преразгледат изцяло целите пред държавната политика. Въпросът има ли нужда България от над 50 университета е изцяло обоснован и би трябвало да получи своя отговор. Това е стратегически въпрос, тъй като във висшето обучение задачите и средствата са разменили местата си – към този момент не е цел да се получи положително обучение, а е цел да се получи тапия и да се заплащат такси, като образоването е единствено средство към тази цел. Зная, че даже самото задаване на този въпрос би могло да докара до напрежения, само че всяка структурна смяна е придружена от напрежение и заплащане на политическа цена. Подобен въпрос би могъл да бъде заложен и във връзка с опазването на здравето, което действа на търговски принцип, само че в голямата част от случаите парите идват от страната. Включително и за голяма част от частните лечебни заведения. Въпросът би трябвало ли в България да има 319 лечебни заведения, голямата част от които са финансирани с обществени средства, също е обоснован и е належащо най-малко да бъде заложен. Не е ли разумно в по-малките общини да има съвременна поликлиника, а по-тежките случаи да се поемат от по-мащабни лечебни заведения в огромните градове? Убеден съм, че голяма част от пациентите биха избрали да се лекуват в болница в огромен регионален град, в сравнение с в болница в дребна община. Част от дребните лечебни заведения нито имат задоволително медицински личен състав, нито могат да дават цялостна и способена грижа и това не е загадка от години.
И в случай че висшето обучение и опазването на здравето са чувствителни тематики, които реагират още при задаването на комплицирани въпроси, то във връзка с държавните предприятия и парцелите с отпаднала нужда би трябвало да се премине непосредствено към дейности. Трябва да уточним, че държавните предприятия не са на народа, а на страната. Казвам това, тъй като в българското общество държавно и национално към момента се възприемат като нещо идентично. Държавното дружество се ръководи от назначени от страната мениджъри. Ако едно държавно дружество е на загуба, то тя става национална, в случай че е на облага, то тя или се дава на министъра да я разпредели по свое убеждение, или се усвоява от държавните мениджъри под формата на бонуси. Често държавни предприятия, които са остатъци от социализма, съществуват единствено поради своите управителни препоръки и бордове на шефовете. Затова би било добре да се показа лист на държавните предприятия дружно с техните салда, с цел да се реши кои би трябвало да продължат да действат като държавни, кои да бъдат приватизирани и кои да бъдат премахнати. Това през днешния ден е надалеч по-лесно, в сравнение с през 1997 година, когато голяма част от стопанската система беше държавна.
В този подтекст би трябвало да се продължи и стартираният от държавното управление на Росен Желязков обзор на държавните парцели с отпаднала нужда, които като всяка неефективна активност само тежат на обществените финанси.
Цялостният проблем с успеваемостта на обществените финанси идва от голямата разконцентрираност на страната. Вместо да имаме малко и добре финансирани структури, ние разполагаме с голям брой недофинансирани държавни структури, които кретат след времето и не могат да го догонят. Въпросът за какво имаме 265 общини, които с някои дребни изключения са недофинансирани, също е обоснован. Всяка от тези общини има действия и услуги, които се правят по-скоро официално. Те биха били надалеч по-ефективни, в случай че се оферират на повече хора от по-малко общини, а с това и да получат по-добро финансиране. Какво може да направи една община от 3000 души, която е редовно недофинансирана, с изключение на да дава заплати на дребната си администрация и на общинските си съветници? Този въпрос също би трябвало да получи съответен отговор от държавната власт.
Със сигурност могат да бъдат заложени още доста въпроси, които засягат износената конструкция на българската държавност. Въпросът е да се получат и отговори, каквито болшинството на „ Прогресивна България “ освен би трябвало, само че е и длъжно да даде. Не тъй като е на „ Прогресивна България “, а тъй като е болшинство с мандат за структурни промени. Ако шансът развиването на публичните връзки, които са изпреварили държавната политика, да бъде съответно осмислено в границите на този парламентарен мандат бъде пропуснат, то българската държавност по-скоро рано, в сравнение с късно ще преживее същински провал. И този провал ще бъде изцяло предстоящ, по този начин както беше предстоящ крахът през 1997 година.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ